Kino.

Кръстопътните начала и разклонения на професионалния балет в България

През месец февруари говорим за танца. През 2019 г. се появи единственото по рода си „Списание за танц“ в България, изцяло посветено на танца във всички негови разновидности. То излиза веднъж годишно и в 120 пълноцветни страници представя процеси, личности, събития и идеи от класическия до съвременния танц и танцовата култура в български и международен контекст. С позволение на редакцията на „Списание за танц“ споделяме части от текста на балетиста Стефан Христов, написан специално за брой 1, от който научаваме повече за зареждането на професионалния балет в България.

Кръстопътните начала и разклонения на професионалния балет в България

За рождена дата на професионалния български балет се счита 22 февруари 1928 г., когато се състои премиерата на първия самостоятелен балетен спектакъл на сцената на Софийската опера – „Копелия“ (музика Лео Делиб), дело на балетмайсторa Анастас Петров, солист и педагог. Централната партия на Сванилда се изпълнява от първата българска примабалерина Надя (Надежда) Винарова.  Второто представление е посетено от младия български монарх Борис III. Тогава Сванилда се изпълнява от другата прима – рускинята Ана Воробьова. В останалите роли и участници в кордебалета са първите изпълнители, стартирали по трудния път за овладяване на балетното изкуство.

Борис Князев

През 2018 г. професионалният балет в България навърши 90 години – това е солидна „възраст“, постиженията и успехите през тeзи години са немалко. Но все пак, макар и мъчително, трябва да признаем, че за своята внушителна история българският балетен театър не успя да застане на равни позиции като признание и авторитет сред своите събратя – театъра, операта, киното. Той не е и сред най-значимите национални балетни театри в Европа, много от тях създадени по-късно. За сравнение Националният балет на Холандия, (основан 1961 г. – б. ред.), днес е сред съставите, лидери в световен мащаб.

Но преди да пристъпим към проследяване на творческото развитие на българския балет, да се върнем назад във времето, преди началото. Европейската култура прониква у нас много късно. Причините са известни. За широката публика балетът е нещо близко до кафе шантана (т. нар. „пеещи кафенета“, или развлекателни заведения с кабаретни номера – б. ред.). Трима ентусиасти – Пешо Радоев, Александър Димитров и Руска Колева – с героични усилия се опитват да положат основите на това чуждоземно, непознато изкуство, но нямат необходимите професионални умения.

Освен Дягилевския балет, из Европа и по цял свят обикалят и други руски трупи. Ще споменем само тези на Анна Павлова, Ида Рубинщайн, Борис Романов. България е била извън този експлозивен балетен бум – стимул за значителен професионален и зрителски интерес. През 1917 г. избухва Октомврийската революция в Русия. Емигрантската вълна, панически бягаща от ужасите и на последвалата Гражданска война, преминава през България на път към Европа. Сред емигрантите, наричани „белогвардейци“, има и балетни артисти. Някои от тях са гостували в София и провинцията, представяйки отделни концертни програми. В малката книжка „Из историята на българския балет“ Виолета Консулова, ерудиран балетен изследовател и критик, използвайки неголям брой по това време съхранили се източници, е успяла да обхване тези гастроли. Днес разполагаме с нови сведения от специализираната чужда литература и можем да запълним и уточним някои от липсващите факти.

Макс Фроман и Тамара Карсавина

Някои от споменаваните имена са неизвестни, вероятно сред тях има любители. Но има и респектиращи личности. Любопитно е да се хвърли светлина върху тях. Например прочутата балерина Елизавета Андерсон и Александър Кочетовски от Болшой театър. (Те гостуват в София през 1920 г., като остават за известно време. – б. ред.) Е. Андерсон е танцувала централни партии в балетни спектакли, по-късно в емиграция основава школа в Ню Йорк, като сред нейните ученички са Розела Хайтауер и Алисия Алонсо. Характерният солист А. Кочетовски става участник в Дягилевския балет. Известно е, че той е първият съпруг на Бронислава Нижинска и неин асистент, танцувал в трупата на брат ѝ Вацлав Нижински. От Болшой театър са Маргарита и Макс Фроман – сестра и брат, солисти при Дягилев, с огромни заслуги в изграждането на балетите в Загреб и Белград. Макс Фроман по-късно ще остави силна диря в историята на Софийския балет. И още една представителка от Болшой е гостувала у нас – Викторина Кригер, известна балерина с виртуозна техника. (През 1921 г. тя изнася концерт на сцената на Народния театър, участва и програма на кабаре „Атлантика“. – б. ред.). След европейското си турне Кригер продължава гастролите си в Канада и САЩ с трупата на Ана Павлова по нейна лична покана. Останала вярна на Русия, тя се завръща там през 1923 г.

Но най-крупната фигура на творец безспорно е Борис Князев. Той пристига в София с организирана от него малка трупа, представяща по-цялостни пиеси, като включва и български изпълнители, преминали кратък курс на обучение при него. Князев става една от най-известните балетни личности на Запад, но в съветско-руската специализирана литература и справочни издания за него не се споменава. Роден през 1900 г., той пристига в София през 1921 г., съвсем млад. Той не е възпитаник на Императорските балетни училища, професионалното си образование получава при видни педагози в частни школи. След престоя си в София, Князев се установява в Париж. Там той е партньор на балерината Олга Спесивцева. Израства като авторитетен педагог, при него се усъвършенстват много звезди, сред които легендарната френска балерина Ивет Шовире, както и актрисата Бриджит Бардо. Князев е прочут като създател на тренировъчната система „barre par terre“ (партерна гимнастика с комплекс от упражнения, които се изпълняват в легнало положение – б. ред.). В трупата на Князев, с която той се представя в София, работи Константин Черкас, възпитаник на петербургското Императорско училище. Ана Александрова, друг известен изследовател и критик, цитира в своята книга „Българският балетен театър“ спомени на Сийка Илиева, една от българските участнички в спектаклите на Князев в София: „С Князев и Черкас имахме няколко репетиции. Бяха ни показани много нови неща.“ От София пътят на младия солист преминава през Дягилевския балет, след това той танцува в Гранд опера в Париж и достига до поста главен балетмайстор в Опера комик.

Сред тази пъстра картина на различни по своята значимост гастрольори, едно име се изявява най-ярко. Легендарната Тамара Карсавина, примабалерина на Императорския балет в Санкт Петербург и главната звезда на „Руските балети“. Тя изнася един-единствен концерт в София на сцената на Народния театър през 1922 г. Сред соловите номера Карсавина включва „Умиращият лебед“, коронния номер на своята вечна съперница Анна Павлова. Това гостуване не е случайно. Балерината съпровожда своя съпруг, майор Хенри Брюс – английски дипломат, по това време на служба у нас. Карсавина организира за кратък период малка балетна школа, главно за деца от издигнати семейства.

Споменатите гостувания през периода 1920–1922 година запознават българската публика с едно ново изкуство, а според малкото свидетелства репертоарът им е отражение, макар и твърде косвено, на новите творчески завоевания на Дягилевския балет. Емигрантската вълна отминава, търсейки нови по-благоприятни хоризонти, материална сигурност и признание в културния живот на Запад. По това време Съветска Русия все повече затяга граничния контрол и през 1924 г. настъпва пълна забрана за напускане на страната.

 Сара Арова и Рудолф Нуреев

Какъв е резултатът за нас от прекратяването на това „нашествие“? Ще приведа точната оценка на В. Консулова от спомената книжка: „Професионализацията на българския балет се отдалечава. Никой не се досеща, че загубата е твърде голяма. Преминалите през България руски балетни артисти имат възможност да наложат професионалния метод на работа в театъра, могат да обучат с необходимата вещина младите балетни изпълнители.“ Днес можем ясно да преценим и да сравним българската балетна история с тази от различни страни по света. Да преценим какъв е приносът на руските балетни емигранти за възхода на балетното изкуство, за неговото възраждане и обновяване. И още една констатация на същата авторка, обясняваща особеностите в бъдещото развитие на балета у нас: „Всъщност хореографското наследство на Ж. Перо, А. Сен Леон, Л. Иванов и М. Петипа, което е непреходен естетически образец, остава непознато у нас чак до 60-те години на века...“ (Има се предвид 20. век. – Бел. а.).

Пълният текст може да прочетете в печатното издание на „Списание за танц“.

Организатори

Киноточка е съвместен проект на Блок Кино и Посолството на Съединените Американски Щати.

Партньор